Нищо повече от прах и суета…

Искам да съм тази, която
те прави слаб и без контрол.
Искам да съм там, когато
обезсилен си, без име и без пол.

Всичко е в главата ти.
Не докосването ми ме прави желана,
а желанието ти ме прави всемогъща.
Защото всичко е там, в главата ти,
защото това са малки експлозии в главата ти.

Искам да съм тази, която
обсебва, прелъстява и бяга.
Искам да съм там, когато
си сам, а всъщност мен ме няма.

Всичко е в главата ти.
Аз съм в главата ти.
Не присъствието ми те влудява,
а тъпата болка, когато знаеш,
че всичко е там, в главата ти.

Искам да съм Тази Която,
но Тя живее в чуждо тяло.
Откривам Онази само когато
мина покрай огледало…

Думите…думите вече ми бягат,
тези паразити черни, грозни и неверни…
тези малки дупки изгорено от цигара,
пепелта, която моят пламък не изгаря,
тези пошли, малки, кривокраки
черни дупки, стъпкани черници,
мравки слепи и сакати, петна в леглото на девица…

На лисицата гроздето горчи,
думите ми бягат вече, малка
съм, но пораснах и подскачам
под лозата, да ги стигна, да ги стигна,
но краката им ги носят надалеч, дори да мигна
няма време, няма смисъл, тичай
да ги хванеш,
вино да направиш.

На пазара пак оцет купувам
и ми горчи, а не киселее…
Думите ми няма
и пари
няма думите да върнат, а ми се живее…
Въглените на таланта тлеят,
а в казана новите ми глупави творби…
Думите ми няма, птиците дори да пеят,
думите ми няма и това боли…

Топла кожа
Студени ръце
Парещи устни…
Така е добре.

Винаги ми е правело впечатление, че всички казват ‘Ето на, сега училище свърши и започва животът.’ Затегнете коланите, следва навлизане. Нима досега всичко беше шега?

Глупаво е, нали. Наздраве, ембриони, завършите вашия дълъг и сравнително болезнен път към живота. Напускате ковиозите си, хващате си шапката, хващате си пътя, хващате и господ за шлифера. Ставате голяма клечка, печелите милиони, намирате човека на живота си, спасявате света от глада, мизерията и дизинтерията и умирате с почести.

Никога не става така. Кофти, а? Не е като да не знаем за това. Нека се престорим, че е така. Само за малко, а? Искам ракия, водка, ром, бира и накрая шампанско.  Искам червен килим до масата, върху която ще танцувам за да се чувствам по-близо до звездите, и под която ще заспя за да се чувствам едно с майката земя. Искам да прегърна добрите учители, да напсувам кофти даскалите и да хвана задника готиния преподавател по рисуване. Искам да пия, да пея и да се смея, точно като на някоя реклама. Да се шокоомажа, ако щете.  Защото утре порасвам и съм друг.

И с’я к’во? След няколко сравнително слънчеви празнични дни и няколко сравнително буреносни студентски години навлизаш в един сравнително незадоволителен житейски кръговрат, чието главно е единствено значение е да те а) Умаря б)Отегчава В)Измъчва. В такъв момен дори бутилка ииистинска гееерманска бира не може да ти помогне. Бързо пресмяташ бюджета и имайки в предвид инфлацията решаваш, че и каса бира няма да промени положението или ако не, не в правилната насока (бел. автор: ‘правилна’ е относително понятие, нека приемем, че ‘правилна’ ще рече нагоре (към рая, звездите, наркотичната задоволеност и всички хубави неща на небето),а грешна надолу(към червените анимирани дяволчета(неизменно ръчкащи те с тризъбец ), калта и всички прости организми, които се размножават безполово)). Жениш се, плодиш се, завистта те принуждава да държиш под ключ дъщеря си докато законът не пъхне в ръцете й отговорността и родилния й акт на новоизлюпен организъм. Тогава, махайки й от старческия дом се смееш на всичко. На сметките й за ток, шибаната й работа, шибаната й къща, малките ти внученцанцанца и липсващата, но неизменна каса бира, на чието дъно лежи ръководството за употреба, на което, ако не си го полял обилно с бира, може лесно да се разчете ‘ЖИВОТ’ . Много гот, хайде към следващото прераждане.

Всички сме се замисляли каква ебавка би било всичко това да се повтаря отново и отново в непрестанен кръговрат.

И пак.

И пак.

И пак.

И цялата бира на света няма да ви помогне.

Айде, наздраве. И се усмихнете малко, няма как да е толкова зле. На бас, че всички ще се прочуем някой ден:)

Пия сладък вермут,
сладък, сладък, изстуден…
Прозрачна течност,
преобърната вселена.
Навън студен, а топъл вътре в мен…
Света ще превзема
и напук на света
ще изпия вселената.
Зелева супа, хляб и вода.
Междузвезден мархмурлук
и твоята мека коса,
лежаща спокойно в ръцете ми.
Целувам очите ти, запушвам ушите си.
Хапчета, но не от опасните,
целувка и още вода.
Изненада!
Обичам те!
А сега остави ме, боли ме глава…

Вдишвам.

Задържам.

Издишвам.

Какво ще стане, ако задържа повече от необходимото? Ако не издишам? Искам да ми го кажеш. Искам да чуя как ми казваш, че ще умра. Искам да видя потрепващите ти прелестни устни и да си представя вибриращите ти гласни струни.  Искам да не ми позволиш да го направя просто така, дори и не съвсем искрено да ми кажеш, че не ти се иска да умра, а аз дори и не съвсем искрено, да ти кажа че ти вярвам.

Всъщност не съм сигурна дали ми се иска да ти кажа това. Има хиляди неща, които искам да ти кажа, но не знам как. Сега си представям как ядосано обръщаш поглед встрани. Не ти харесва така. Искаш да сме на чисто- да знаеш всичко. Каквото ще се казва- да се казва. Не мога. Не ме спира обещание или някакво злокобно пророчество. Чисто и просто не мога.

„Устните си заших и изгубих ключа към вратата…“

Докосвам горещото си чело до ледената стена. Кръвта ми циркулира бясно, сърцето ми няма да издържи още дълго. Сърцето е просто орган, просто необходима помпа. Когато видях сърце на снимка ми заприлича на голямо червено кълбо прежда. Може би заради това всички обичат котки, защото те така умело си играят с техните кълба прежда. А какво се случва с тези, които не обичат котки? Ударите зачестяват и наистина не знам дали ще съумея да ги спра. Сърцето ми ще излети от орбитата си и ще се разбие като злополучна комета в атмосферата на здравия разум, здравословното хранене и грижливо изработените графици. Искам животът ми да бъде една красива схема и всичко да върви по план. Когато сърцето ми изгори ще остане една малка черешова костилка. Но сърцето е лесно заменяемо, ще ми интегрират свинско сърце. Може и да ми подхожда. Или пък пластмасова помпа. Ето такова сърце ми трябва…

Топло чело, ледена стена, тъмно е. Примижавам и почти виждам някакви очи. Красиви очи. Знаеш ли, няма грозни очи. Има дълбоки. Моите са плитки, но не мисля че са грозни. Просто са си моите, това обяснява всичко… Зашитите ми устни потрепват и залитам несъзнателно напред към Тъмнината и Студенината на стената. Две непоколебими ръце ме повдигат, нищо че ме е страх. После рязко падам надолу на колене. Знам, гледаш ме как прегръщам бялата стена, как разтривам сцепените си колене и безмълвно се опитвам да разкъсам конците за да ти кажа всичко, какво ли си мислиш…

…Кога всъщност започна да ми пука?

Истината е , че се боря със себе си. Ти на чия страна си?

Тиха музика, последната цигара и син мрак.Бах.Йохан Себастиан Бах. И много цигарен дим.Преди беше лек джаз и много цигарен дим.Всъщност значение няма.Скоро и димът ще си отиде.
-Имаш ли цигара?
Смутено мълчание
-Имам ли цигара?
Неохотно потупване по джобовете на току-що изпраните ми джинси
-Значи нямаш цигара.
Секунди за размисъл
-Не се нуждаеш от цигара.
Бързо притичване до другата стая.
-Колко хубаво е да забравиш някъде нещо и да се сетиш за него точно, когато ти трябва.
Стана ми гузно на съвестта.Разбрах какво съм казала и си спомних за всички пъти, когато някой се е сещал за мен, само когато му потрябва нещо. Горката цигара, сигурно и е много тежко.
После замръзнах.
Току що оприличих цигара, току що сравних цигара създадена за да бъде засмукана,изсмукана и изгорена до край със себе си.Тя просто е създадена за да бъде употребена. а за какво е създаден всеки един Аз?

Затичах се и дъхът ми запоскача из дробовете ми, щастието затуптя в главата ми и заискря от очите ми.Цялата радост пазих в себе си през деня и неволно напрягах всеки мускул от тялото си готова да затичам отново, да се сблъскам с въздуха и той самият да се блъска в обвивката ми. Когато я видях просто не с е стърпях и се затичах към нея. Тялото ми бе щастливо, очите ми бяха като фарове, дъхът ми бе като гълъб залостен в клетка трептящ нагоре надолу из металния си затвор. Това бе най-щастливият миг от деня, в който всичко от мен искаше просто да излезе и да полети към големия часовник на пощата, не, към светещата табела на съседната сграда или не, още по-високо чак към към небето, да се издигне и да се спусне после върху градския смок , откъдето да наблюдава всички жълти,червени и бели светлинки. Всички тези чувства избликаха едно след друго , едно през друго, едно върху друго , светваха и изгасваха като неонов надпис и бързо се претопиха в топлата ми прегръдка, която тя сподели с мен, докато напълно изчезнаха абсорбирано до съвършенство от този миг на пресичане.
После всичко продължи по старому, думи, цигарен дим,някаква музика,думи,думи и думи и още много незапалени цигари.

-Свърши-тихо отбелязах и млъкнах.
Мълчанието беше начин на изразяване, точно като думите.
Изгасих неохотно цигарата в пепелника, притиснах фаса силно и садистично удоволствие го завъртях по посока часовниковата стрелка. Фъсна тихо. Огледах се .Всъщност звукът издадох аз, самата цигара покорно се отдаде на смъртта си,обгърна се в дим за последно и предаде богу дух.Превърна се в пепел като всички.Стана ми весело от мисълта и изпръхтях доволно.Спомних си за многото вечери, в които тя ме е викала, а аз не съм могла да я изоставя и съм хуквала из неоновия мрак на главната ,изгубвала съм се в тесните черни като в мравуняк улички и съм чакала като своеобразен Ромео под нейната тераса.Спрях за миг и се усмихнах на себе си вътрешно.Напослеък обичах да се изживявам в мъжки роли, така протестирах срещу този така неразбираем женски свят, в който ме пусна отведнъж пубертетът. ‘Жулиета’ зашепнах , а синкавият мрак ме върна към самотната делнична реалност пред светещия монитор.

Затичах се за незнамкойвече път към нея , за тялото ми това беше рутинно занимание,репетирано до безкрайност.Сгуших носа си в косата й и й казах колко много я обичам.Имах коса в устата си, а снегът падаше отгоре ми и имах чувството,че ще си останем така прегърнати до безкрайност, ще ни затрупа белия сняг и ще ни покрие със сватбеното си було за да ни венчае.Всъщност това продължи само миг, пoсле всичко пое по отъпканата пътека- малко музика, много цигарен дим,още повече думи.Запитах се кога пак ще ме повика посред нощ.Не бе го правила открай време.Почувствах се малко ненужна.Имаше много неизпушени цигари.

Понякога просто си седя пред синкавия екран , когато няма вече неизпушени цигари, говоря на себе си и се питам ‘Нима хората сме създадени, за да бъдем употребени?’.Все пак нали всички накрая ставаме на пепел?