Когато се влюбих заченах първото си дете. В мен растеше плодът на надеждата, захранвах го с любовта си, с въображението си, с кръвта си. Когато той порасна толкова много, че вече не се побираше в мен, се спука като сапунен мехур в утробата ми. Галех празния си корем, говорех му, а той беше пуст- като че не е било. Скоро след това забременях отново. В мен растеше страхът и засмукваше любовта, въображението и кръвта ми. Хранеше се от мен и от теб, разкъсваше матката ми за да освободи място за себе си и риташе по цели нощи. А аз не спях, говорех му и го успокоявах. Когато се роди, едвам го държах в ръцете си, плачех и го придържах. Показах ти нашето дете, а ти не пожела да го вземеш в скута си. Когато то посегна с оловните си ръчички към врата ми, ти го изтръгна и повече не го видях. След като се разделихме със страха, аз си мислих, че ниокога повече няма да имам деца, дъжах ръцете си, странно олекнали, между теб и мен. Но под тях коремът ми отново се закръгли, в него ужасът се зараждаше, растеше и си извоюваше всяка клетка в моето тяло. Скоро вече движеше ръцете ми и ускоряваше сърцето ми. Плодът беше болен и напълно увреден, трябваше да го махна, защото в мен не останаха нито любов, нито въображение, нито дори кръв, с които да го храня. Медицински сестри с бели престилки галеха корема ми и сменяха чаршафите ми, за да бъде всичко чисто и бяло. Като че не е било.
А ти си тръгна. И по- добре- не си пасвахме генетично.
