Нищо повече от прах и суета…

Нощем, когато не заспах

• онази нощ. Тогава…

  … в думите ти мен видях

и се сетих за една забрава.

И виждам, че седим сега

изправени пред нещо старо

-ти срещу аз-огледала.

Отразявам огледало в огледало.

Когато утре не почукаш пак

и аз все още няма да отворя…

От двете страни на тази врата

може да не питаш и не ще отговоря.

И ще видиш някога, как никога преди

звездоброецът звезди броял е и колко вече ми се спи…

И ти пиша това, за да утеша изненадата,

че като мумия една година някак си ме състари…

…твърде е дълго, но това е наградата,

че обърках римата в ред номер три.

Дойде при мен да се порадваш

на мойте диамантени очи,

през които по сто умножени са

твойте арийски черти.

Сто пъти зарадва се, сто човека ме чакаха.

Сто пъти по- лош бе като се разяри.

Влезе и излезе умножено по сто всеки път

през мойте сто-фасетни очи.

Сто пъти огледа се и сто лица зяпнаха,

в стъкълцата ми слънчев лъч залови

и се смя на дъгите, докато другите ахкаха

на стоте отразени дъги.

Но когато ме излъга- излъга ме сто пъти.

Сто пъти тръгна след мойто „Върви!“.

Забрави, че са сто дори и наопаки

делящите ни след всичко врати.

Когато отново потропа студът

на твоя прозорец, далече от мен,

и от теб по- студен е само градът,

и си някак от мен уморен,

когато е скучно, когато е тъжно,

когато си кисел и прям,

и всичко нагло наоколо свети

очакващо празник голям.

Когато е тягосно и не ти се говори

и зает си с други дела.

Не ти се играе, не ти се и спори

и те дразни всяка елха.

Когато дори и не ти се чете

това, което ти пиша,

защото моите думи напомнят ти

на мократа столична киша.

Усмихвам ти се, нищо, че не знаеш,

и въпреки това по- кисел се събуждаш.

А когато разбереш и да не хаеш,

усмихвам ти се и да няма нужда