Нищо повече от прах и суета…

Вдишвам.

Задържам.

Издишвам.

Какво ще стане, ако задържа повече от необходимото? Ако не издишам? Искам да ми го кажеш. Искам да чуя как ми казваш, че ще умра. Искам да видя потрепващите ти прелестни устни и да си представя вибриращите ти гласни струни.  Искам да не ми позволиш да го направя просто така, дори и не съвсем искрено да ми кажеш, че не ти се иска да умра, а аз дори и не съвсем искрено, да ти кажа че ти вярвам.

Всъщност не съм сигурна дали ми се иска да ти кажа това. Има хиляди неща, които искам да ти кажа, но не знам как. Сега си представям как ядосано обръщаш поглед встрани. Не ти харесва така. Искаш да сме на чисто- да знаеш всичко. Каквото ще се казва- да се казва. Не мога. Не ме спира обещание или някакво злокобно пророчество. Чисто и просто не мога.

„Устните си заших и изгубих ключа към вратата…“

Докосвам горещото си чело до ледената стена. Кръвта ми циркулира бясно, сърцето ми няма да издържи още дълго. Сърцето е просто орган, просто необходима помпа. Когато видях сърце на снимка ми заприлича на голямо червено кълбо прежда. Може би заради това всички обичат котки, защото те така умело си играят с техните кълба прежда. А какво се случва с тези, които не обичат котки? Ударите зачестяват и наистина не знам дали ще съумея да ги спра. Сърцето ми ще излети от орбитата си и ще се разбие като злополучна комета в атмосферата на здравия разум, здравословното хранене и грижливо изработените графици. Искам животът ми да бъде една красива схема и всичко да върви по план. Когато сърцето ми изгори ще остане една малка черешова костилка. Но сърцето е лесно заменяемо, ще ми интегрират свинско сърце. Може и да ми подхожда. Или пък пластмасова помпа. Ето такова сърце ми трябва…

Топло чело, ледена стена, тъмно е. Примижавам и почти виждам някакви очи. Красиви очи. Знаеш ли, няма грозни очи. Има дълбоки. Моите са плитки, но не мисля че са грозни. Просто са си моите, това обяснява всичко… Зашитите ми устни потрепват и залитам несъзнателно напред към Тъмнината и Студенината на стената. Две непоколебими ръце ме повдигат, нищо че ме е страх. После рязко падам надолу на колене. Знам, гледаш ме как прегръщам бялата стена, как разтривам сцепените си колене и безмълвно се опитвам да разкъсам конците за да ти кажа всичко, какво ли си мислиш…

…Кога всъщност започна да ми пука?

Истината е , че се боря със себе си. Ти на чия страна си?