Нищо повече от прах и суета…

Тиха музика, последната цигара и син мрак.Бах.Йохан Себастиан Бах. И много цигарен дим.Преди беше лек джаз и много цигарен дим.Всъщност значение няма.Скоро и димът ще си отиде.
-Имаш ли цигара?
Смутено мълчание
-Имам ли цигара?
Неохотно потупване по джобовете на току-що изпраните ми джинси
-Значи нямаш цигара.
Секунди за размисъл
-Не се нуждаеш от цигара.
Бързо притичване до другата стая.
-Колко хубаво е да забравиш някъде нещо и да се сетиш за него точно, когато ти трябва.
Стана ми гузно на съвестта.Разбрах какво съм казала и си спомних за всички пъти, когато някой се е сещал за мен, само когато му потрябва нещо. Горката цигара, сигурно и е много тежко.
После замръзнах.
Току що оприличих цигара, току що сравних цигара създадена за да бъде засмукана,изсмукана и изгорена до край със себе си.Тя просто е създадена за да бъде употребена. а за какво е създаден всеки един Аз?

Затичах се и дъхът ми запоскача из дробовете ми, щастието затуптя в главата ми и заискря от очите ми.Цялата радост пазих в себе си през деня и неволно напрягах всеки мускул от тялото си готова да затичам отново, да се сблъскам с въздуха и той самият да се блъска в обвивката ми. Когато я видях просто не с е стърпях и се затичах към нея. Тялото ми бе щастливо, очите ми бяха като фарове, дъхът ми бе като гълъб залостен в клетка трептящ нагоре надолу из металния си затвор. Това бе най-щастливият миг от деня, в който всичко от мен искаше просто да излезе и да полети към големия часовник на пощата, не, към светещата табела на съседната сграда или не, още по-високо чак към към небето, да се издигне и да се спусне после върху градския смок , откъдето да наблюдава всички жълти,червени и бели светлинки. Всички тези чувства избликаха едно след друго , едно през друго, едно върху друго , светваха и изгасваха като неонов надпис и бързо се претопиха в топлата ми прегръдка, която тя сподели с мен, докато напълно изчезнаха абсорбирано до съвършенство от този миг на пресичане.
После всичко продължи по старому, думи, цигарен дим,някаква музика,думи,думи и думи и още много незапалени цигари.

-Свърши-тихо отбелязах и млъкнах.
Мълчанието беше начин на изразяване, точно като думите.
Изгасих неохотно цигарата в пепелника, притиснах фаса силно и садистично удоволствие го завъртях по посока часовниковата стрелка. Фъсна тихо. Огледах се .Всъщност звукът издадох аз, самата цигара покорно се отдаде на смъртта си,обгърна се в дим за последно и предаде богу дух.Превърна се в пепел като всички.Стана ми весело от мисълта и изпръхтях доволно.Спомних си за многото вечери, в които тя ме е викала, а аз не съм могла да я изоставя и съм хуквала из неоновия мрак на главната ,изгубвала съм се в тесните черни като в мравуняк улички и съм чакала като своеобразен Ромео под нейната тераса.Спрях за миг и се усмихнах на себе си вътрешно.Напослеък обичах да се изживявам в мъжки роли, така протестирах срещу този така неразбираем женски свят, в който ме пусна отведнъж пубертетът. ‘Жулиета’ зашепнах , а синкавият мрак ме върна към самотната делнична реалност пред светещия монитор.

Затичах се за незнамкойвече път към нея , за тялото ми това беше рутинно занимание,репетирано до безкрайност.Сгуших носа си в косата й и й казах колко много я обичам.Имах коса в устата си, а снегът падаше отгоре ми и имах чувството,че ще си останем така прегърнати до безкрайност, ще ни затрупа белия сняг и ще ни покрие със сватбеното си було за да ни венчае.Всъщност това продължи само миг, пoсле всичко пое по отъпканата пътека- малко музика, много цигарен дим,още повече думи.Запитах се кога пак ще ме повика посред нощ.Не бе го правила открай време.Почувствах се малко ненужна.Имаше много неизпушени цигари.

Понякога просто си седя пред синкавия екран , когато няма вече неизпушени цигари, говоря на себе си и се питам ‘Нима хората сме създадени, за да бъдем употребени?’.Все пак нали всички накрая ставаме на пепел?

Нищо не е наред…

Всичко лети в ужасно безредие
гравитацията ме държи в свое владение
твърде тежка съм за да полетя.

Нищо не е наред…

Релсите ми вече не водят към теб,
отново всичко обърках,
нуждая се от твоя ред…

Нищо не е наред…

Ти не си това, което казват,
аз те познавам.
Обичам те, не го показвам,
ще те скрия обещавам…

Защо обърках всичко?
Кажи ми как да се поправя?
Кажи ми пак какво да правя?

Нищо не е наред…

Върни се,никога не ме оставяй.
Боли ме, на колене прикована
в банята на моята душа…
пречиства ме отново порцелана
Покажи ми как да не греша…

Карфиците,момче,убиват.
Когато си от гума
или от хартия…
Понякога до там не спират
-нараняват те със дума
и си отиват.
Карфиците не са шега,момче.
‘Малкият дявол’ си казваме,
а всъщност трябва да отказваме…
Страх ме е,аз съм карфичо дете…