Нищо повече от прах и суета…

Из спомените на едно дете
препускат бясни мечти.
Прашен път.Тропот.Бели коне
със сива грива и черни очи.

Само вятърът умee
да ги язди,да се грижи за тях.
Яростни са-нека повee,
нека се спре,щом ги е страх.

Залеза с тях ще погони,
после ще дирят звезди
из вечерните черни вагони…
Навярно с тях ще лети.

Когато е време ще спрат,
вятърът знае песни приспивни.
И щом конете заспят,
нейде из земите дивни
в спомените на едно дете
ще вee тихичко и времето ще спре
докато препускат детските мечти
към други коне с черни очи…

Боли ме,когато…
Всъщност кога ме боли?
Когато отвътре нещо силно кърви?
Когато говоря,когато мълча,
когато падам,когато летя.
И кога наистина боли?
Когато бляновете ми разбити са
или разбера,че са само мечти?

Когато самотна
вървя,не боли.
Когато сиротна
заспя,не,дори,
когато съм сляпа
за чуждата жлъч,
или когато
съм шепот сред глъч.

Боли ме,когато
след всичко това,
самотна пак чакам
пред чужда врата.
Когато за никой
дори и това,
че мога да чакам,
и сама да вървя

не значи почти нищо,
не струва петак.
Боли ме,когато
съм прост пътен знак.

-Всички знаем каква стока си ти…
-Е,каква стока съм аз?!
-Ник`ва…

Звънецът на входната врата отново удари 11 часа.Лили както винаги се смееше под балкона.После натисна пак звънеца.И пак.После чорлаво рижо дете хвърли връзка ключове и с ръмжене се скри вътре.
-Здравей,Роня.-намигна весело и остави голямата си вълшебна чанта върху канапето.
-Ммм…макарони?
-А,не,аз съм закусвала…да ти се намира чай?
-Разбира се,но никой не иска да пие чай с мен от Тогава насам.
-Да,да,пък и аз само питам…ами недей залагaй отровни чайове в разказите си,така ще бъде по-добре.
Каролина въздъхна и пак изръмжа тихичко.Ама много тихичко.
-Рониии,не се сърди!-закикоти се тъмнокосата гостенка.Истината бе ,че Каролина беше чела в някаква книга…
…За някакво хлапе…
…което се казваше…
…Уф…
…ами Роня се казваше…ама това си е чисто плагиатсво!
Но в никакъв случай това не я смущаваше.Защото Роня беше почти като краткото на Каролина.
-А ти значи си котка?-попита рижото хлапе.
-Да.-отвърна Лили.
-Пък Петьо бил мимоза.-повдигна вежда в отговор
-Дааа…
-А аз какво съм?
-Ами не се знае…нали разбираш,всеки сам за себе си открива,освен ако не намери елф,който да му разкрие истинската му същност.
(Накратко ИМС,не много по историята,но да спомена)
-А ти защо си котка?
-А ти защо не си?!
-Проблемът,е че всички обичат котки.
-Всъщност,това е твоят проблем…
-И все пак,не искаш ли чай?
-Не,мерси.

„Днес!
.Днес!
..Днес!
Ще издиря моята самоличност!“
Бе написано в една тетрадка от едно малко момиче.Което искаше да порасте…много грозно,нали?Всъщност никога не получаваме това,което искаме,тъй че не се притеснявайте,тя ще си остане такава.Непорасла.
…Като някакво хлапе…
…което беше рижо…
…Уф,ами Пипи се казваше,ама това щеше да бъде едно чисто плагиатство!…
Ако тя не искаше да порасте.
Но иска.
Пък.
Ама, не ме гледай така…

-Лилииии…днес ще търсим Истинската ми същност.
-Аха…в парка ли?
-Не,мислих си за библиотеката…
-О,порасни!
И ето тук Каролина малко се затрудни.Но все пак:

-Добър ден ,млади госпожици,какво ще желаете?
-Амиии…
-Не мога а повярвам,наистина,мислих си,че всички млади хора всъщност не четат!
-Ами….ние…
-Толкова приятно ме изненадвате напоследък,нали си прочетохте книгите от задължителния списък?Не мога да повярвам,не мога да повярвам, почти всички ученици тук идват по задължение,представяте ли си?
-Да…ама ние…аз…
-Това е прекрасно!Сигурно искате някое фентъзи?Нещо такова,разчупено?Вие двете ми приличате на поетеси,нещо в мерена реч?!
-Ах,но аз си търся Истинската ми същност!-каза Тя.
Червенокосото хлапе.
Което искаше да порасте.
И се казваше Роня.Понякога.
-Ама защо не казахте от самото начало?!-усмихна се дружелюбният библиотекар.-Разбира се,аз ще ти кажа…колко весело,повечето младежи се губят в парка с часове търсейки това,а никой не се сеща да дойде тук!Та…ами ти нямаш истинска същност…
-О!-казах аз.
-О!-каза Роня.
-Ауууу!-каза Лили и всички малко се смръщихме,защото развали ритъма,но веднага и простихме.И отидохме да ядем сладолед.Без библиотекаря,той беше дружелюбен и казваше на хората разни работи…
…като къде е рафта с фентъзи книги…
…или колко ученика са дошли в библиотеката заради задължителния списък за прочит през лятото…
…или за книги с мерена реч…
…или пък коя е ИМС(или ИТС(истинската ТИ същност))…
Ама и в парка е приятно,пък.

Когато е нужно мъничко от нещо,но всичко,с което разполагаме е просто част от едно цяло…
…нужно е толкова малко…
…но сме способни да дарим само всичко,което притежаваме или да останем безразлични…
…към всички останали…

Колко по-лесно е да отдадеш цялата си същност на някой,отколкото да раздаваш по-малко от себе си на всеки…
И ще питаш защо сега?
Ами кога?

-Светът е наш,Маруся.
-Нека бъде само твой,подарявам ти го целия-усмихнах се.
-Та ти си моят свят,Маруся.
Преглътнах тежко и се усмихнах пак.
-Разбира се…и аз те обичам.

В тъмното всяка дума отеква по нов начин,а всяко докосване е някак по-интимно…Чернилката на летните нощи обгражда и стопля…като в утроба.Не се страхуваш от нищо сгушен на сигурно в леглото и в същото време всеки шум оставя брашнени следи в мрака на твоите мисли.

-Маруся,спиш ли?
-Не,разбира се…за какво си мислиш?
-Къде си?
-Точно тук до теб…
-Не те усещам…
-Аз съм целият свят,помниш ли?Ти усещаш не мен до теб,а себе си на моя фон…
Въздъхнах тихо и се усмихнах в мрака.

И дали е по-ценно да направиш едно добро на човек без опора в живота си или да бъдеш опора на човек ,който няма добро в своят живот.

Кафяви кафени зърна
и кубчета черна отрова
тъй е късно,а още не спя,
тъй е късно,а няма умора…

Тъй е късно,по градски черно е небето.
Много късно от болката да се предпазя…
Допивам с гримаса бързо кафето,
решила съм ,за теб тази отрова ще пазя…

Красива си
и снимка(щрак) ще овековечи
блясъкът и силата,
цвета на тези две очи.
Красива си.
Звучи тъй често,
рефрен през всеки божи ден…
и в думите ,и песните,
и в снимките,и в теб,и в мен…
Красива си.
Това е всичко.
Стихът изтърка се дори.
Красотата ти по снимките
не може думите ми да плени.
Красива си.
И сбогом.
Тази красота
ненужна никому,ни богу
в плена си те задържа.
Красива си.
Студена си.
Сега…
…не знам дали ще си самотна,
или нещастна…
но като теб не ще живея,нито
като тебе ще умра.