Нищо повече от прах и суета…

Когато си играя с теб
не знам коя игра играем.
домино ли беше, шах ли…
все не схващам и не зная.

Просветна ми, че ти си пъзел,
когато каза, че не пасвам,
дори да мога да съм пластелин
и да се свия
ти искаш парченце пъзел от хартия.
Не е лесно да си черен петър,
щом играем на война.
От пластелинче станах на пихтия
докато играта разбера.

За неговия имен ден
жигосах името му
на езика си.
И сега едва го движа вкочанен…
Какво пък, нека му е честито.

За твоят имен ден, любими,
изтръгнах си очите,
за да те харесам повече дори.
Предадох ти се, ти пък ме уби.

Когато пак реша да те обичам,
ще си припомня колко си жесток.
Ще си спомня болката от бича
и ще се превъзпитам с ток.

Катаразисът
НЕ СЪ-ЩЕ-СТВУ-ВА.
ИЗБИЙ си го от главата
(ха-ха).

Нощем, когато не заспах

• онази нощ. Тогава…

  … в думите ти мен видях

и се сетих за една забрава.

И виждам, че седим сега

изправени пред нещо старо

-ти срещу аз-огледала.

Отразявам огледало в огледало.

Когато утре не почукаш пак

и аз все още няма да отворя…

От двете страни на тази врата

може да не питаш и не ще отговоря.

И ще видиш някога, как никога преди

звездоброецът звезди броял е и колко вече ми се спи…

И ти пиша това, за да утеша изненадата,

че като мумия една година някак си ме състари…

…твърде е дълго, но това е наградата,

че обърках римата в ред номер три.

Дойде при мен да се порадваш

на мойте диамантени очи,

през които по сто умножени са

твойте арийски черти.

Сто пъти зарадва се, сто човека ме чакаха.

Сто пъти по- лош бе като се разяри.

Влезе и излезе умножено по сто всеки път

през мойте сто-фасетни очи.

Сто пъти огледа се и сто лица зяпнаха,

в стъкълцата ми слънчев лъч залови

и се смя на дъгите, докато другите ахкаха

на стоте отразени дъги.

Но когато ме излъга- излъга ме сто пъти.

Сто пъти тръгна след мойто „Върви!“.

Забрави, че са сто дори и наопаки

делящите ни след всичко врати.

Когато отново потропа студът

на твоя прозорец, далече от мен,

и от теб по- студен е само градът,

и си някак от мен уморен,

когато е скучно, когато е тъжно,

когато си кисел и прям,

и всичко нагло наоколо свети

очакващо празник голям.

Когато е тягосно и не ти се говори

и зает си с други дела.

Не ти се играе, не ти се и спори

и те дразни всяка елха.

Когато дори и не ти се чете

това, което ти пиша,

защото моите думи напомнят ти

на мократа столична киша.

Усмихвам ти се, нищо, че не знаеш,

и въпреки това по- кисел се събуждаш.

А когато разбереш и да не хаеш,

усмихвам ти се и да няма нужда

Хвани ме, за гърлото ми ме хвани!
Знам, че теглиш ми душата вече…
ухажваш ме и галиш ме с коси
и душата от ръкава ми към теб потече.

Хвани ми гърлото и просто го извий!
Знам, с памук внимателно си служиш…
Не ме драскай с ножа, ами го забий!
Вече знам и няма нужда да ме лъжеш.

Съсипа всичко в мен, което не харесваш,
а каквото пожела за себе си си взе.
Но с усмивка ти съобщавам,
Съсири се, докато се радваш на успеха си,
това, което чакаше да потече.

Аз седя и ти седиш.
Ти седиш и аз седя.
Ти не искаш да мълчиш.
Мен ми се говори, а мълча.

Това не е поезия.
Всичко си е ебало майката.

-Дай ми причина да се харесвам.

-Много си красива…

-Не става, друга.

-Много си…

-Не става, искам истинска причина.

-Мисля, че си…

-Не можеш ли просто да ми кажеш, че искаш да ме чукаш?

Лежа по корем върху теб и те гледам в очите, гледам как отместваш поглед и всъщност вече не гледам. Усещам пулса си в корема. Ти дали го усещаш като сме така долепени един до друг? Гледам те и ми става гадно от мен, и колкото по- гадно ми е от мен, толкова по- неприятен ми ставаш. Гледам те и виждам собствената си погнуса. Усещам собственото си отвращение. Приписвам ти своята себеомраза.

Is this love that I’m feeling? Is this love that I’m searching for?

Ей така ми изникват някакви глупости в главата по някое време.

Усещам пулса си в корема. БАМ БАМ БАМ. Сърцето ми е паднало вдясно от пъпа и дълбае кожата ми. Толкова oжесточени са тези удари, че имам чувството, че ако се изправя, то ще е издълбало достатъчно голям процеп и ще се изсипе върху белезникаво-белия му корем. Ей така, едно сърце, без черва, без кървища. Аз карантии нямам, само пулс, който ми дълбае кожата. Празна, празна.

Потрепервам и се изправям внимателно. Вече не усещам пулса си в корема, само чувам заглушено „тум тум тум“ в ушите си. Поглеждам към него, но сърцето ми не е там.

Ебати тъпото, какво излезе, че и сърце съм нямала?

Is this love? If it is, then i have better to do.

Това е странно, ти си тук.
Под моя стъклен похлупак.
Това си ти- тракащ звук…
Това си ти- мастилени следи от чук.
Това си ти отново. Идваш пак.

Но странно ли е всъщност
мога ли да зная…
Може би и аз съм същата…
Или прекалено се старая?
Аз нямам дом, ти вкъщи ли си?

Такива сме с теб.
Лаконично делови с думи си служим.
С думи обичаме.
На думи се виждаме.
С думите лягаме, с думите ставаме.

Интересно, как се размножаваме?