бейбе

Поздравявам те с последната аритмия
Това парче ми е любимото

Не те ли кефи просто как когато
Видя нещо чуждо, непознато
В устата на познатия, обичния
Танцувам танца на либидото
Тази музика не е платонична,
Защото си я надувам по вено-фона
Но нямам против малко безразличие
Тази чалга е различната.
Но ебе ли те, че „музика” на турски е „чалгия”?
Поздравявам те с тази си аритмия,
щото просто трябва да ти споделя
предавател „юда”, радио „безбожие”,
на телесното основоположник

не се родих, но докато умра....
кой знае.
Тази музика не е платонична,
Но каво разбира Платон от чалгия, бейбе!
„Не е късно да се заобичаме”
Не е еквивалент на „рано ни е да се хейтим”.

Очарователен намирам, мила,
начина, по който ме разкъсваш.
- Все едно, че съм текстилна.

Скъсаното ти е непотребно.
Бримка ли видя в мен,
че в сянката ми хищно бръкна?
Или може би не е модерно
да ме съчетаваш със сатен?

А може би ти станах къса?

Като че не е било

Когато се влюбих заченах първото си дете. В мен растеше плодът на надеждата, захранвах го с любовта си, с въображението си, с кръвта си. Когато той порасна толкова много, че вече не се побираше в мен, се спука като сапунен мехур в утробата ми. Галех празния си корем, говорех му, а той беше пуст- като че не е било. Скоро след това забременях отново. В мен растеше страхът и засмукваше любовта, въображението и кръвта ми. Хранеше се от мен и от теб, разкъсваше матката ми за да освободи място за себе си и риташе по цели нощи. А аз не спях, говорех му и го успокоявах. Когато се роди, едвам го държах в ръцете си, плачех и го придържах. Показах ти нашето дете, а ти не пожела да го вземеш в скута си. Когато то посегна с оловните си ръчички към врата ми, ти го изтръгна и повече не го видях. След като се разделихме със страха, аз си мислих, че ниокога повече няма да имам деца, дъжах ръцете си, странно олекнали, между теб и мен. Но под тях коремът ми отново се закръгли, в него ужасът се зараждаше, растеше и си извоюваше всяка клетка в моето тяло. Скоро вече движеше ръцете ми и ускоряваше сърцето ми. Плодът беше болен и напълно увреден, трябваше да го махна, защото в мен не останаха нито любов, нито въображение, нито дори кръв, с които да го храня. Медицински сестри с бели престилки галеха корема ми и сменяха чаршафите ми, за да бъде всичко чисто и бяло. Като че не е било.

А ти си тръгна. И по- добре- не си пасвахме генетично.

1 + 1 + 1 … + 1

Моите навици – моя опора,
в сенките им ще се скрия.
Правим го всички,
-    това прави ни хора.
От болка се вкопчвам в причивичките.

Моите навици – втора природа,
сутрин как чая си пия.
Правим го всички,
-    загубени в хода си.
Обезличени от свойте привички.

ESQUEMA

Ще викам по слушалките и ще пиша по стените,
защото
имам проблем, който не може да чака!
Вътре
-    в главата-
има ситуация.
Петното на Роршах с цвят на уплаха.

Или всъщност нищо няма да ви пиша
и нищо няма да чета.
Спам е всичко, писано от виртуални хора…
и ме задръства.
Ще си остана в главата.
Ще седя.
И ще дочакам докато не може да се трае
и тогава ще се сепна,
ще се събудя и ще изиграя
етюд с думи, но не за думи, а за цветове
написан за всичко тук, което
е тленно и трябва да умре.

fábula de fumar

I have it here between my teeth

- my last tobacco shot.

On the edge of pleasure

On the verge of leisure

And I’m out of fire.

Frustration is born when you have it ALL

…except for the spark.

Цъфтежи

Разпъна се на кръст
на световния площад.
Корабно платно- camisa blanca
в очакване на звездопад.

Camisa blanca- бялата ти риза
за да се познава в черното на мрака
- да знаят всички -Пловдив до Гранада,
че е малък принц хлапака.

Вали, вали… поетът ми написа
надвесил се от покрива на сграда.
Помня този смесен мирис-
кафе с цигара,
- нека помнят всички от Пловдив до Гранада.

И розата повяхва, както думите.
Но мислите не ще покълнат в земята.
Ще я набраздим с любовта и мъката
и наесен ще си приберем цветята

- цъфнали налъми.

На Юли- Малкия принц /поет, пътешественик и приятел/

Припомни ми

Припомни ми,
преди да си тръгна събух ли
предрасъдъка страшен и гол,
дали го оставих вкъщи,
дали го засипах със сол?

Припомни ми,
дали си съблякох втората кожа,
преди да си тръгна. Дали
съм отишла да се самозаложа
и ако да- за колко пари?

Дали изключих ютията вкъщи?
Дали на печката кротичко ври
душата ми, или пък я изключих?
Ако знаеш ми припомни….

Припомни ми,
преди да си тръгна полях ли
кактуса и той дали ме ухапа?
Дали те оставих със смях и
в ред ли оставих нещата?

Ще си спомня щом чуя отново,
как се чудих същност дочух ли…
Дотогава- потропва оловото
в моите мъжки обувки.

за съня и забравата

Спя. Да спя.
Така научихте ме всички:
-    когато ни е нещо криво
и сме страшно недоволни,
да спим за да забравим,
за да сме покорни…

Яда си да приспиваме
и бесовете.
И всичко страшно, всичко нетърпимо,
което в леглото някой друг оставил е
после в сънищата да намираме.

*

Депресия лекувам с летаргия,
а усмивките раздавам си навън.
Натрупващите се разочарования
опитомявам с хапче „сън”.

*

Спим. Все спим.
Да спя или да не спя?
И ако не спя, да се самоизям ли?
Или ще ме изядат преди това?

Случайност ли е,
че насън,
сме само единично „аз”
и няма анонимно „ние”?
Новинарски хор по изгрев вие,
а в полунощ и кучетата спят.

Да сме хуманни някак си не е ли
начин да сме скрито зли?
Да сме хуманни, през деня поели,
да се мразим нощем като спим?

*

И в утрото, до чашата с кафе
между вестника и маргарина,
кротки сме, но възмущението расте
че някой друг ядосан не заспива.

Не ме обичай,
щом не искаш. Даже ме мрази.
Мълчи и крий се,
не ме обичай, но поне ми покрещи…

Кажи ми в ярост и с омраза нещо,
хиляда думи дай ми- за да се намразя!
А ти мълчиш и струва ми се вечност,
от която няма как да се опазя…

Твоето мълчание, липсата на знаци,
на белези, на рани и на нож
Твоето мълчание… моля те, ела си
прибери си неизказаното още…

И после си отивай, щом желаеш.
Не ме обичай, даже силно ме мрази!
Не ме обичай, мрази ме вместо да нехаеш
Вземи си премълчаното и си върви.